Здравейте, прекрасни !
Днес съм решила да ви споделя едно малко по- различно ревю.
Даже няма да го наричам ревю, а по- скоро едно скромно мнение за една наскоро
излязла стихосбирка.
На 18 май беше премиерата на „Има ли по- рано от сега?”,
стихосбирка на авторката Ралица Генчева. Името й може би ви е познато, тъй като
нейни стихове доста често се въртят из Интернет пространството, тя има
собствена страница, а и още една стихосбирка.
Именно от първата й стихосбирка започва историята. Отидох на
премиерата почти незапозната с творчеството, както и със самата авторка. Залата
прятно препълнена, жадни очи и уши, аз с чаша вино и братовчедка ми, която
всъщност ме заведе, и разбира се, книгата. Веднага отчетох пропуска си, че не
съм се вглеждала повече в работата й.
След запознанството с Ралица, ще ви се прииска още повече да прочетете
нейни творби, така че се оглеждайте за нейни гостувания.
И все пак трябва да направя прехода към книгата, за която
искам да ви разкажа. Докато „Този път, за да ме чуеш” е една много нежна и
много приятна книжка, тук си говорим за нещо много по- въздействащо и то на
съвсем друго ниво. Не ме разбирайте погрешно, първата стихосбирка ми хареса
страшно много, иначе нямаше да си купя тази. Тя си изпълни мисията съвсем добре
– да ме накара да чета българска поезия, във възможно най- подходящия момент.
Стихосбирката се разделя на шест части, като всяка носи
определена тематика и е преход към следващата. Според мен преходът между
страниците е и преходът в собствения живот: от вълнението, болката,
разочарованието, към преоткриването на себе си и благодарността, която аз
мисля, че е ключова за всичко в живота.
Самата авторка преминава през грандиозни промени в живота си
и всички читатели стават свидетели на промяната. Тук ще бъда традиционалистка и
ще кажа, че промените в началото не са лесни, но пък трайността на събитията
след тях, си заслужават.
Не исках да пиша ревю или по- скоро да ви разкажа как аз
усетих стиховете, скоро след като съм ги прочела, тъй като исках да ги
преусмисля и да не пиша нещо, което после няма да мисля. Реших пък, че и трябва отделен пост, защото не
мога да се побера в няколко изречения измеждру други любими неща. А и си
заслужава.
Не ви съветвам да я четете на шумни места, тъй като може и
да си поплачете на места , или пък да се посмеете или дори разгневите, ако се
познаете измежду думите.
За финал искам да споделя едно от най- любимите ми
стихотворения от „Има ли по- рано от сега?”
ДАНО СИ ТИ
Превърнах любовта,
Която не успя,
В изкуство.
Ще превърна тази,
Която успее,
Във вечност.
